Тази сутрин станахме рано, закусихме и ако смея да кажа още по рано тръгнахме на път, с отправна точка - Ягодинската пещера. Дори и да минеш само с кола през Родопите биваш очарован от красотите на природата. По пътят към пещерата се минава през Буйновското ждрело, което представлява отвесни скали, които ограждат течението на рекичката, която следва пътя. След, може би, едночасово пътуване с кола стигнахме Ягодинската пещера, точно на време за второто влизане в пещерата за деня. Бих казала, че бяхме доста голяма група, включваща и едно английско семейство. Ние се Движехме по-назад в групата, главно защото исках да снимам на място, където това беше забранено, но и за да слушам беседата на англичаните. Пещерата освен много голяма е и много красива. Преминавахме от една зала в друга, наблюдавайки различни образования. Излязохме от другата страна, аз лично помръзнала - със зачервен нос. Обясниха ни, че по-нагоре има останки от хората живели в пещерата преди 6000 години. Влязохме и там, но тъй като аз не съм фен на музеите и експонатите по-голяма атракция бяха съселите - мишка с пухкава опашка като на катерица, които излязоха да хапнат жито. Върнахме се отново долу, от където бяхме влезли в ягодинската пещера, където предлагаха 'разходка' до Орлово око. Аз чаках да се качим още от предната вечер, когато се заговорихме с други посетители на хотела, които разказваха своите преживявания. Качихме се в, според мен, най-надеждния от всички джипове, аз, сестра ми и баща ми в багажника, заедно с две жени от Пловдив, а майка ми на предната седалка до шофьора, защото не си пада по толкова екстремните преживявания. Пътят до Орлово око беше дълъг и страшен, също и много стръмен. Всъщност се качваме до втория по височина връх в Родопите - Свети Илия, а въпросното Орлово око е малко по-надолу и е метална платформа изнесена няколко метра от отвесната скала там. Оказа се, че шофьора, който ни кара нагоре и след това ни смъкна надолу благополучно е един от основателите на тази 'атракция'. Разказал е много интересни истории на майка ми, единственото нещо поради което мога да съжалявам, че не бях на задната седалка. Това място е просто прекрасно. Цялото.
След всички тези емоции решихме, че имаме сили и за Дяволското гърло. По пътя натам минахме през Триградското ждрело, където всъщност се намира пещерата. Докато чакахме отново кръгъл час, за да посетим и тази пещера се пуснахме по zip line-а. Много бях изплашена в началото, но веднъж като полетиш във въздуха ти е твърде приятно и забравяш всичко. В край на краищата Дяволското гърло се оказа пещера с една зала, но изключително много стълби. Въпреки това беседата беше много интересна, което ме накара да не остана разочарована. Един от бисерите беше:
"-Някой има ли въпроси?
Едно малко момченце се обажда - Аз имам въпрос. Мога ли да се хвана прилеп?"
На връщане след всичко прекрасно което се случи днес, пътят ми се стори много по-дълъг от на отиване. В края искам да благодаря на майка ми и баща ми за този
идеален ден.
-Stelly
