Започвам от началото. Тъй като тази година се събрахме повече ученици и нямаше средства да отидем от петък в Шумен, пътувахме с ранния влак, който тръгваше 6:30 от Русе. Ние трябваше да сме там 5:45 готови да се състезавам, а приготовленията изискват по-сериозна подготовка. Естествено, закъсняхме. (Сестра ми също идва, като новобранец дебатьор.) Нямаше закъснение на влака, но след като се прикачихме на Горна Оряховица на всички започнаха да звънят родителите, заради инцидента в Хитрино. Ние бяхме в такова неведение, или поне аз. Пристигнахме там и бързахме да си оставим багажите в luggage room-a, който беше физкултурен салон. Церемонията по откриването започна без нас, тъй като аз и Кристиана решихме да намерим стая, в която да се упражним още веднъж. По средата на моето представяне ни прекъснаха, тъй като вече бяха излезли списъците с нейната категория - ораторска реч. Отидохме до нейната стая и изчакахме, запознахме се с други участници. Моето представяне беше след по малко от час отново в същата стая. Аз се притесних и си обърках стихотворението, но не се е разбрало, така ми казаха. Имам първо място в тази стая, на този кръг. След това се срещнахме с нашите дебатьори, за да разберем как е минало при тях. Целия ден като цяло премина в училището, като вече преди моите четвъртфинали и на Крисито полуфиналите бяхме толкова изморени, тръгнахме да търсим кафе тъй като в училището не се продаваше кофеин. Две супер мили доброволци ни упътеха към близко магазинче. На втория рунд се справих по-добре, макар че от нерви малко ми затрепери гласа в началото. В последното събитие за деня - четвъртфиналите се запознах с Елена и Борис, които са най-милите хора на света и са супер добри и не е истина колко много си паснахме. След първото момиче което излезе да си каже стихотворенията, на съдийката й зазвъня телефона, все едно нещо ще избухне. Продължи твърде дълго, затова в края сякаш ситуацията налагаше да кажа Аллах Акбар, при което Борис се обръща и ми казва, че и той тъкмо това щял да каже и си дадохме пет. Мисля че съдийката просто си помисли, че сме тайни джихати и затова не ме класира нататък в състезанието. Успях да отида да гледам полуфиналите на ораторската реч, където седнах на втория чин и бях готова да подсказвам на едно от момчетата, който всъщност си каза речта без грешка, въпреки че четири пъти отвориха вратата по време на неговото представяне.Единият от съдиите много ми приличаше на актьор, но все още не мога да се сетя на кой. След като минаха полуфиналите на Крисито беше минало 9 часа. Взехме си багажите от физкултурния салон и заедно с нашата американка и господина ни по история тръгнахме към хотела, като вървяхме през центъра. Искам да дам награда на Шумен за най-добре украсен град. Просто е приказно, има лампички навсякъде. Беше дълъг пътят натам и когато пристигнахме в хотела цареше някакъв хаос, трима човека хукнаха към мен да ми съобщят в коя стая съм, тъй като явно е имало някакви размествания. Всички се бяха събрали да ходят на ресторант и ние, естествено, искахме да отидем, но докато си оставим нещата и се преоблечем, долу вече нямаше никой. Нямахме и на кого от групата да звъннем, затова тръгнахме по центъра надолу. Срещнахме едно момче от състезанието, което ни упъти към закусвалня, да го наречем. Там по някакво чудо срещнахме част от нашите момчета. За някои от събитията бяха излезли резултатите - нашите момчета бяха на полуфинал дебати. На връщане към хотела задуха отвратителен вятър, затова бързахме да се приберем. Вечерта пропуснахме купона в другата стая, а обсъждахме състезанието и всички речи, които бяхме изслушали.
Сутринта малко се успахме, бих казала, тъй като закъсняхме за часа, в който се бяхме уговорили с госпожата. В крайна сметка с Крисито останахме да изчакаме единия отбор дебатьори, които след като не продължават си мислеха, че могат да си поспят до по до късно - уви. Взехме две таксите след като те станаха, за по-бързо придвижване. Когато пристигнахме решихме да си вземем от същото кафе, но навън духаше и аз тогава се сетих, че си бях забравила шапката и шала в стаята, в хотела, която бяхме издали вече. Върнах се, но през целия път се надявах на рецепцията да не ми направят проблем. Нямаше проблем. Когато пристигнах в училището, дебата вече беше започнал. Изчаках да вляза след първата реч. След като не преминавах на полуфинали, вече можех да се изявя като фотограф и нащраках целия дебат. Определено нашите момчета спечелиха. В 10:30 беше финала на Крисито, за която се бяхме събрали цяла агитка. Тя имаше невероятна реч, слушах я 4 или 5 пъти и почти винаги бях на ръба да се разплача. Оказа се, че отборът ни по дебати беше минал на финали и както винаги закъсняхме да влезем. Влязох едва за втората реч на правителството. В този момент вече е изпуснат дебата според мен, бяхме там повече за морална подкрепа и тъй като това бяха финали стаята беше препълнена и аз стоях буквално под кастата на вратата, зад гърба на дебатьорите. До церемонията за закриване се сбогувахме с тези, които трябваше да си тръгнат по-рано. След като раздадоха наградите се снимахме пред училището за благотворителната кауза, която организираме за събиране на средства за пътуванията. На гарата чакахме около час да дойде влака. С Крисито направихме малка фотосесия тъй като имаше стара бутка на кока-кола. Във влака за Каспичан ни раздадоха сертификатите и рецензиите. Бях крайно разочарована и тъй като Кристито беше единствената, която беше ме чувала и виждала изиграх го за няколко човека още, включително и госпожата. Много бързо стигнахме, а от там продължихме с автобус. Стигнахме Разград за около 30 мин и просто си представях как след още 40 минути ще сме си в Русе, да ама не. В една отсечка автобуса зави и ни остави на гара Самуил.Там се сприятелихме с едно пухкаво коте преди да разберем че ще има 80 минути закъснение на нашия влак. Йей. Тъй като в стаята в хотела имаше само 2 контакта в този момент аз бях останала 3% батерия и прекарах някаква част от времето в тоалетната долепена до единствения контакт който успях да намеря, разговаряйки с Дениз, оплаквайки му се за ситуацията и това как на следващия ден имам класно и нищо не знам за него. (Да поясня, че в понеделник имах класно по български и учих за него в 5 часа сутринта.) По някое време просто се почувствах изолирана и излязох при другите. Здравко и Недялко са най-големите шутове. Говориха по телефона, който естествено не работеше, базикаха се с госпожата, която е супер яка също. Не ни беше скучно. Във влака просто се натиках в едно свободно купе и залепнах за радиатора и контакта, като и двете първоначално не работеха. Събрахме се интересни хора. По някаква причина изгасихме лампите в купето и така си говорихме. Беше крайно увлекателно и проницателно, не исках да пристигаме, особено при мисълта, че имам да уча.
Като заключение на тази сага, казвам че свърши сладко-горчиво. Яд ме е за себе си и това че не успях да победя, но се радвам за всичко друго, което ми се случи.
Сутринта малко се успахме, бих казала, тъй като закъсняхме за часа, в който се бяхме уговорили с госпожата. В крайна сметка с Крисито останахме да изчакаме единия отбор дебатьори, които след като не продължават си мислеха, че могат да си поспят до по до късно - уви. Взехме две таксите след като те станаха, за по-бързо придвижване. Когато пристигнахме решихме да си вземем от същото кафе, но навън духаше и аз тогава се сетих, че си бях забравила шапката и шала в стаята, в хотела, която бяхме издали вече. Върнах се, но през целия път се надявах на рецепцията да не ми направят проблем. Нямаше проблем. Когато пристигнах в училището, дебата вече беше започнал. Изчаках да вляза след първата реч. След като не преминавах на полуфинали, вече можех да се изявя като фотограф и нащраках целия дебат. Определено нашите момчета спечелиха. В 10:30 беше финала на Крисито, за която се бяхме събрали цяла агитка. Тя имаше невероятна реч, слушах я 4 или 5 пъти и почти винаги бях на ръба да се разплача. Оказа се, че отборът ни по дебати беше минал на финали и както винаги закъсняхме да влезем. Влязох едва за втората реч на правителството. В този момент вече е изпуснат дебата според мен, бяхме там повече за морална подкрепа и тъй като това бяха финали стаята беше препълнена и аз стоях буквално под кастата на вратата, зад гърба на дебатьорите. До церемонията за закриване се сбогувахме с тези, които трябваше да си тръгнат по-рано. След като раздадоха наградите се снимахме пред училището за благотворителната кауза, която организираме за събиране на средства за пътуванията. На гарата чакахме около час да дойде влака. С Крисито направихме малка фотосесия тъй като имаше стара бутка на кока-кола. Във влака за Каспичан ни раздадоха сертификатите и рецензиите. Бях крайно разочарована и тъй като Кристито беше единствената, която беше ме чувала и виждала изиграх го за няколко човека още, включително и госпожата. Много бързо стигнахме, а от там продължихме с автобус. Стигнахме Разград за около 30 мин и просто си представях как след още 40 минути ще сме си в Русе, да ама не. В една отсечка автобуса зави и ни остави на гара Самуил.Там се сприятелихме с едно пухкаво коте преди да разберем че ще има 80 минути закъснение на нашия влак. Йей. Тъй като в стаята в хотела имаше само 2 контакта в този момент аз бях останала 3% батерия и прекарах някаква част от времето в тоалетната долепена до единствения контакт който успях да намеря, разговаряйки с Дениз, оплаквайки му се за ситуацията и това как на следващия ден имам класно и нищо не знам за него. (Да поясня, че в понеделник имах класно по български и учих за него в 5 часа сутринта.) По някое време просто се почувствах изолирана и излязох при другите. Здравко и Недялко са най-големите шутове. Говориха по телефона, който естествено не работеше, базикаха се с госпожата, която е супер яка също. Не ни беше скучно. Във влака просто се натиках в едно свободно купе и залепнах за радиатора и контакта, като и двете първоначално не работеха. Събрахме се интересни хора. По някаква причина изгасихме лампите в купето и така си говорихме. Беше крайно увлекателно и проницателно, не исках да пристигаме, особено при мисълта, че имам да уча.
Като заключение на тази сага, казвам че свърши сладко-горчиво. Яд ме е за себе си и това че не успях да победя, но се радвам за всичко друго, което ми се случи.
-Stelly xx