Сутринта се събудих супер нервна със свит стомах и сърце. Приготвих се, набързо и отидох да моля майка ми и баща ми за съвети. За да не стоя в нас и да чупя пръсти реших да отида на училище, дори и само за първия час. Пък имах презентация да изнасям пред класа, няма да си оставя групичката да се изложи без мен, я. (Естествено, аз се изложих най-много. Винаги. Винаги.) За жалост, след това трябваше да си тръгвам и да потеглям към офиса на фирмата в която карам курсовете. Тъй като имах 20 минути да загубя, преснимах си бележките по български върху Гео Милев и Атанас Далчев, за всеки който ме беше помолил. Добре че са много, че времето бързо отлетя. И въпреки това имах още 10 минути и реших да звънна на човека, с когото винаги мога да говоря - мама. Тук като по някакъв сценарии за филм майка ми ми сервира новината, че личната ми карта (единственото нещо, което Иво ми каза да нося) е в нея. (Само за информация, живеем на другия край на града) Точно в този ден, точно по това време - на баща ми колата е на сервиз. Окей, намерихме решение - ще отиде с такси до у нас и и обратно, но пътят е дълъг... Аз стоя и чакам пред офиса, две от колите паркират отпред. От едната кола слиза изпитващият - възрастен мъж, сериозен и малко начумерен. (В града се знае един изпитващ - Иван, който обича да се заяжда и да натиска педалите.) Този определено не ми приличаше на Иван от моите представи, затова въздъхнах и си казах "Пак късметлийка излезе". От другата кола слиза Иво и ми дава знак да вляза в офиса. Бях на време, но бях последна. Дадоха ми талонче (същото, каквото дават на листовките на изпита, само че червено) и седнах на последната маса. Изпитващият седна най-отпред, на бюрото и се представи - Иван се казвам. Въпреки това реших да не се отчайвам, защото знам че така няма да си взема изпита. Усмихвах му се през цялото време и кимах с глава в знак на разбиране. Двадесет минути преди десет, баща ми ми донесе личната карта, а Иван приключи с 'указанията'. Аз бях първа. Иво ме извика отвън и запали колата аз се нагласих и зачаках да дойде изпитващият. В десет часа изпита ми започна, като поставиха камера насочена към пътя и една насочена към купето. Имах 25 минути да докажа, че мога да шофирам самостоятелно, без някой да ми подсказва до мен. Всичко вървеше добре, слънцето беше напекло, до такава степен, че на едната улица дори ме заслепяваше, после закапа. (Гледай как човек, който никога не е карал в дъжд знае как да пусне чистачките.) С малко вглеждане в ръчката разбрах.) Паркирах - П-Е-Р-Ф-Е-К-Т-Н-О. Никога не бях паркирала толкова добре и то с една маневра - ура. Както и да е. Малко остана от времето и всичко беше добре, докато не се появи един велосипедист, който не успях да заобиколя и карах зад него. Изпитващият се ядоса, натисна ми спирачката, колата започна да бръмчи, аз реших че съм на първа (реално не бях) той се скара и аз се ядосах, вместо да се паникьосам и минах на 4 секунди на светофарите, които следваха един след друг. На третия реших да спра все пак, защото беше завой на ляво. Паркирах отново пред офиса и изпита приключи. Оценката беше - ДА. Отдъхнах си. Минах през офиса, за да си взема бележка, там срещнах Гошо, на когото първо разказах как е минало. Малко закъснях за часа, но все тая, господина още не беше започнал да проверява. В час на класа украсяваха класната стая, но тази година аз реших да пропусна, тъй като въобще не ми е коледно, особено и като знам, че ще празнуваме на топло и слънчево местенце. След училище се помотах, като не знам как реших да си купя дюнер за обяд. (От 8ми клас не съм вкусвала, не знам как така ми се прияде.) Въпреки че коледното настроение липсва, реших да си купя коледните завивки от Лидл. Да Ви кажа, преобразяват стаята ми, много им се радвам. Цяла вечер отделих на подготовка за състезанието утре. Стискайте ми палци. Не само за състезанието, а и за класното по български, което много удобно е в понеделник. Не ме питайте кога ще уча. И тук ще сложа точка, защото утре трябва да сме 5:45 на гарата, за да хванем влака за Шумен, по-добре да лягам.
П.С. Извинявам се за всички правописни, граматични и пунктуационни грешки, които може да съм допуснала. Очите ми се затварят, а искам да го публикувам, защото няма кога иначе. Искам и да кажа, че следващият пост съвсем е възможно да е едва в понеделник, съжалявам.
-Stelly xx